Фондация „Шанс за децата и природата на България" обяви резултатите от V-ия национален литературен конкурс "И децата покоряват светове! Покажи, че можеш!" 2018/2019 Тема "Моето писмо към България"

     На ПЪРВО МЯСТО е нашата Ралица. Конкуренцията е впечатляваща. Момичета и момчета от цялата страна споделят своите размисли, тревоги и очаквания за България.
     За пореден път Рали показа, че е не само умно,талантливо, любознателно и нестандартно мислещо момиче, но и истински боец.
     За това какво я е мотивирало да участва в конкурса и съпътстващите съмнения за успех победителката споделя: „Случайно попаднах на обявата за конкурс на фондация „Шанс за децата и природата на България". Темата ми се стори особена, но реших, че е добра възможност да изкарам малко джобни пари. Отначало подходих доста несериозно, мислейки си, че да се класирам е напълно невъзможно и така – трак, трак, седнах и го написах. Споделих с г-жа Близнакова – поправихме го и готово. Имейлът беше изпратен.
Два месеца по-късно получих телефонното обаждане. Щастие и екстаз изпълниха апартамента. Разказът ще бъде публикуван в книга."
     Това е само началото, слънчево момиче! На добър час!

     Ето и текста, с който Рали победи.

Моето писмо към България

     Денят е петък, месецът – ноември, годината – 2018. Думите една по една се търкулват измежду хаоса в мислите, надолу по пръстите, разливайки се върху белия лист, организирайки изречения, а изреченията - текст. Там, вплетени, надеждите и терзанията на един бъдещ пълноправен гражданин на републиката задават въпроси. Въпроси, чиито отговори едва ли някога ще бъдат върнати. Писмото получател няма...
     На листа, под ударите на клавиатурата, младо момиче пише. Пише ли, пише. Що толкова има да каже? Ненавършило осемнадесет пита и обвинява онези, от горе, за решенията им. Трак, трак. „Имам ли бъдеще тук?". Трак, трак. „Дайте ми една причина да не замина!". Пак - думите получател нямат.
     В квартирата жълтата светлина от лампата гали стените. Радиаторът, под тихото монотонно бучене, топли малката стая. Минава полунощ. Защо не спи? Става. В кухнята ври чай. Нова чаша. Връща се. Продължава. Трак, трак.
     „Скъпа, Родино...". Изтрива.
     „Уважаеми годподин Министър-председател...". Пак трие.
   Оставя обръщението, започва с изложението. За какво да пише по-напред - за образователната система, за здравеопазването или за предстоящите избори? Спира се. Поема си въздух. Въздиша. Затваря очи. „Давай!" - прошепва Съвестта. Трак, трак, трак. „По случай нашумелите протести..." започва. Факти и въпроси се преплитат в добре аргументиран текст. Иска да знае какво се случва. Не се бои да ги попита. Не се срамува да ги назовава с истински имена, не се смущава да търси сметка за грешните дела. Тя е Офелия, нейният Хамлет - властващите. За беда зад завесата е спаведливостта. Един размах. Всичко свършва. Край езерото луд шепот се разнася. Немезида бива призована. Отмъщение се готви. Vae victis!
     Трак. Трак. Продължава.
    „Ще се промени ли ...''. Чакай. Поправка. „Кога ще се промени...". Тишина. Клавиатурата мълчи. Смисъл да пише няма. Никой няма да чуе. Всички са слепи. Всички са глухи. Правдата осакатява грешниците. Ала това е без значение. Тя трябва да каже, трябва да опише, инак сърцето ще рухне. Глътка чай. Всички познати се борят за различно бъдеще. А тя пише. Единствено това може да прави - да седи в малката стая, да реди слова. Безсилието на непълнолетния гражданин. Съвременната Кало. Писмо от емоции. Малцина ще разберат.
     Трак, трак.
    Предсказва съдбата на народа – пак ще въстанат. Лай и Йокаста се опитаха да предотвратят едно пророчество. Умряха. Тирезий дава своите напътствия. Високопоставените търсят Одисеевата помощ, за да спрат митичния звяр, ръмжащ на жълтите павета. Лампата присветва. Първи петли пропяват. Още пише. Ярък спомен изниква в съзнанието ѝ. Протест на улицата, стотина излезли да скандират, подминават спрелите. Груби и ритмични удари върху някой тъпан, неспирен лай, десетина трибагреника – това бе цялото шествие. Часове по-късно те бяха достатъчни, за да я накарат да настръхне от вълнение. Сълзи в очите. Отпива от изстиналия чай. Набира скорост.
     Трак, трак.
     Листът свършва. Остава само подпис, дата, град. Писмото е готово. Получател все още няма. Чуди се. „Дондуков" 2 ? „Дондуков " 1 ? Къде да го прати? Тогава нещо я сети. Объркал се щурец свирва. Еврика! Защо едно? Нека са хиляда!
     Трак, трак, трак. Нов лист. Клавиатурата е малтретирана. Още думи бликват. Писмото не е до Бългрия. Писмото е да съживи България.
     Точка. Край. „Изпрати до всички.".