Марияна Митова преподава от 12 години. Родена е в Благоевград преди 37 години. Възпитаник на Езиковата гимназия, продължила с "Българска филология" в Югозападния университет. Кариерата си като учител стартира в закритото вече Х основно училище в кв. "Струмско", а от 8 години е в ПМГ. Омъжена е за музикант, синът им е единадесетокласник в музикалната паралелка на Националната хуманитарна гимназия. Удостоена е с плакет на кмета за принос в развитието на Благоевград. Учениците й я търсят и след като завършат. Едва тогава Марияна Митова премахва невидимата бариера, поставена още при първата им среща в класната стая.

- Г-жо Митова, защо смятате за задължителна дистанцията учител-ученик?
- Заради различната позиция, която заемат, заради респекта, който едно дете трябва да има към своя учител, да знае, че винаги може да разчита на него, но все пак двамата не са на една плоскост, на едно ниво, за да се пренебрегне разликата. Между нас трябва да има преграда, но "стъклена". От друга страна, никога не съм си позволила да се държа като "абсолютния авторитет", защото тази позиция също не е печеливша за добрата комуникация в клас. В работата си винаги се водя от думите на древногръцкия историк Плутарх "Ученикът не е съд, който да бъде напълнен, а факел, който да бъде запален". Учителят е длъжен да остави личните си проблеми извън класната стая, да обича и да приема учениците си като свои деца, понякога и като свои връстници, но без да пресича тънката междинна граница

- Къде е по-трудна работата - в масовото основно училище, или с отбрани деца, преминали конкурс?
- Работата на учителите в основното и в средното училище не може да се сравнява. Повярвайте, никак не е лесно да научиш да четат и пишат деца, които нямат интерес към ученето и чиито родители нямат почти никакви изисквания към тях по отношение на учебната им работа. Също толкова трудно е да застанеш срещу много искащи и будни тийнейджъри, които непрекъснато те провокират и за да си на ниво, не можеш да се отпуснеш и един ден. Затова работата на учителя не е 5 или 6 часа, каквото е масовото разбиране, а още толкова в подготовка у дома и проверка на писмени работи и тестове. Да бъдеш учител е призвание, което се състои от огромна доза талант и голяма доза знания и умения за комуникиране. Професията ни е една от най-важните и отговорните във всяко общество, защото учителят е човекът, който спомага за изграждането на характери. Истинският учител прелива от обич към децата, знае какво чувстват и мислят и е търпелив. Зад катедрата е, но и на чина до учениците си. Споделя с тях както радостите, така и проблемите им. Усмихва се хитро на техните номерца и поощрява и най-малките им успехи.

- Признавате, че работният Ви ден не свършва след шестия час...
- Да, така е, защото учителят трябва да е няколко крачки пред учениците си. Това ни задължава да не спираме да се развиваме, да не се осланяме само на годините опит и придобитите квалификации и умения, защото в класната стая дипломите нямат кой знае каква стойност, ако са само лист хартия. В клас трябва да владееш магията да приковаваш вниманието, да породиш любов и интерес към материята, която преподаваш, да умееш да плениш умовете и сърцата на учениците и да успееш да докоснеш любопитството им, така да ги подтикнеш да развият потенциала си.

- Преподавате български и литература на тийнейджъри с подчертан интерес към точните и природни науки, как ги мотивирате да не пренебрегват предмета Ви?
- Не е много трудно, казвам им, че като завършат, може да не си спомнят формулата и да я намерят в справочниците, може да си позволят да не знаят дума на чужд език и да я заменят със синоним, но не могат да си позволят да не знаят какво е синоним, не могат да си позволят да са неграмотни на майчиния си език. Това е обида за самите тях. Не можем да оправдаваме безсилието си с недостатъците на образователната система, точно обратното. Добрият учител трябва да може да пребори тези недостатъци, да направи реформите, но за това първо трябва самите ние, учителите, да си повярваме, че можем. Прекалено дълго бяхме подценявани и поставяни в ъгъла със заплашително размахан пръст за назидание. За съжаление през последните години ценностите на българина се подмениха. Поговорката "Който се учи, той ще сполучи" днес изглежда обратно. Образованието се принизи, на предна позиция излезе материалното, а образованието е доста назад в приоритетите на българина. И няма как всичко това да не рефлектира върху училището, защото то не е затворена система, изолирана от живота под стъклен похлупак.

- Изненадват ли Ви резултатите от гласуването на читателите на вестник "Струма" и солидното количество гласове, които Ви поставят в първата петица на "Любим учител"?
- Не мога да кажа, че не съм поласкана. Истината е, че крайният резултат не е важен, важно е вниманието, което ми оказват учениците, родителите и вероятно колеги. Тук е мястото да кажа, че имах щастието да преподавам на един от най-силните випуски на ПМГ - 2012. Всички продължават обучението си и са сред първенците по успех сред колегите си в университети в страната и в чужбина. Надявям се, че един ден ще се върнат в България да работят, защото мога да кажа, че съм ги научила на родолюбие. Настоящите ми ученици също дават сериозна заявка да повторят успеха им. Предполагам, че да вляза в първата петица на класацията дължа на бившите си и настоящи ученици. Затова и идеята за конкурса на вестник "Струма" е изключителна, защото насочва прожекторите на общественото внимание към нас, обикновените хора зад преподавателската катедра. Защото всички ние работим за едно "добър ден" - поздравът на децата, на които сме преподавали, които утре ще срещнем на улицата и няма да се опитат да ни подминат, сякаш не са ни видели.